Проспала съм едно ненавременно обичане
и стискам длани да не ме боли,
че болна бях зарад нечие заричане
и слаба бях, а имах нужда от мечти...

А ти къде отиде след края на раздялата?
И колко пъти спал си с моя образ опетнен?
Дали запазих в мен жената от поляната,
дето бягаше от спомен болен, осквернен?

Проспах един живот, дето още ще живее,
когато тръгнах сляпа в робството на една любов,
усъмних се в другата, дето спеше в мене,
когато ласката обърна гръб на моя тъжен зов...

А ти кога разбра, че мен ме няма?
И къде потърси дланите ми бледи?
В лицемерието на една измама,
разбра ли, че тъгата спеше в мене?

И разбра ли за моето обичане?
И за малките молитви в моя ден...
Повярва ли, когато ме отричаха?
Повярва ли мъничко поне във мен?

Свобода дарявам ти сега!
Никоя бях в твоя тежък ден.
Тъжна съм, ала без вина,
аз останах вярна на оная, дето спеше в мен!