2 nov 2019, 20:13

Рекламация 

  Poesía
1430 6 15

Мъжете ми са притаени в мрака,

осеян с лампи като гаснещи очи.

Настръхнали в дъжда, незнайни – чакат.

В мъгла по ъглите неверие клечи.  

 

Нощта замята струйки като корди

със стръв – поредната изплувала Луна,

натам, където пак ще мина гордо

с многозначителна като камшик вина.

 

И с жест небрежен вяло ще откъсна

Луните бледи от очите на страха.

В огърлица ще събера разпръснат

тих звук от бялото си гърло и дъха.  

 

От чара ми ще се разплаче гарван,

а кукумявка ще ми е доверен страж.

Ръцете си ще вдигна в късна заран,

ще прокълна изгряващия камуфлаж     

 

на яркото светило сред небето

и пълнокръвния събуждащ се живот.

Ще пратя всичко пак в небитието

с мъжете – сенки, търсещи към Нея брод.

 

Насън живея в скръбната си песен

и сляпа съм и глуха за света – оброк, 

за мен създаден от жесток, телесен

и отмъстително несъществуващ Бог.

 

 

2.11.2019

 

https://www.youtube.com/watch?v=ICUb7y1QCXs

https://www.youtube.com/watch?v=C8kSrkz8Hz8

© Мария Димитрова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??