Рекламация
Мъжете ми са притаени в мрака,
осеян с лампи като гаснещи очи.
Настръхнали в дъжда, незнайни – чакат.
В мъгла по ъглите неверие клечи.
Нощта замята струйки като корди
със стръв – поредната изплувала Луна,
натам, където пак ще мина гордо
с многозначителна като камшик вина.
И с жест небрежен вяло ще откъсна
Луните бледи от очите на страха.
В огърлица ще събера разпръснат
тих звук от бялото си гърло и дъха.
От чара ми ще се разплаче гарван,
а кукумявка ще ми е доверен страж.
Ръцете си ще вдигна в късна заран,
ще прокълна изгряващия камуфлаж
на яркото светило сред небето
и пълнокръвния събуждащ се живот.
Ще пратя всичко пак в небитието
с мъжете – сенки, търсещи към Нея брод.
Насън живея в скръбната си песен
и сляпа съм и глуха за света – оброк,
за мен създаден от жесток, телесен
и отмъстително несъществуващ Бог.
2.11.2019
https://www.youtube.com/watch?v=ICUb7y1QCXs
https://www.youtube.com/watch?v=C8kSrkz8Hz8
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
