Реквием за мъртвото село
Автор: Генка Богданова
Като мъртвец, неоплакан и сам,
глухото село простира се там.
Тъмнеят прозорци – очи ослепели.
Не скърцат вратите – уста онемели.
Стъпки не будят заспали пътеки.
Млъкна камбаната селска навеки.
Стрехите ниско привеждат чела
над запустелите птичи гнезда.
В гераните мъртва водата лежи.
За смях и за песен мегдана тъжи.
Алена роза сред бурен линее.
Къде е стопанката да я полее?
Глухо въздиша порта прогнила,
виси катинара, останал без сила.
Затлачи се малката бистра река.
Плаче полето за мъжка ръка.
Няма невести песни да пеят,
няма деца от сърце да се смеят.
Няма край портите баби бъбриви.
Няма и старци с калпачета сиви.
Няма мъже и младежи напети.
Няма девойчета с пазви налети.
Само щурци и пчели работливи
будят руините с песни звънливи...
Чума ли мъртвото село споходи?
Мор ли небето сърдито проводи?
Клетва ли тежка и грозна го стигна?
Бог ли ръка за предателство вдигна?
Чума да беше вилняла в селцето,
мор да му спуснеше гневно небето,
биха децата поне пощадили,
не биха селото така умъртвили.
Отчаяни, гладни, чедата му родни
напуснаха къщи, нивя плодородни,
казаха „Сбогом! на родната стряха,
по краища чужди се те разпиляха...
Самотни угасваха тъжни старици –
на родни огнища последните жрици.
Огънят в тях неусетно изгасна.
Разрухата днес е стопанка всевластна.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Генка Богданова Todos los derechos reservados
