Риторично

23 nov 2024, 14:05

Poesía

56 2 2

Там дълбоко… в незнайни, притулени, тъмни места

на душите ни немощни, незащитени от злото,

коренища вкопават и раснат отровни цветя

на омраза и мъст… Задушават вика на живота!

Зад завесата някой умело изплита лъжи…

Разпродава ги друг… И в портфейлите - тлъсти заплати.

А в полето, под снежен покров, бездиханен лежи

фронтовакът злощастен, фатално прострелян от брат си.

Но ще дойде, ще дойде денят дългочакан, мечтан,

на последния, паметен взрив от снаряд и ракета -

конвулсивен финален акорд на свирепата бран.

И след него ще грейне просторът - прозрачен и светъл!

Ще се втурне животът - искряща, пенлива река -

през въздишки, ридания, скърби… усмивки, възторзи…

И гробарят дори ще изглежда навярно така,

сякаш никога хиляди трупове не е извозил…

Оцелелият войн у дома ще се върне щастлив!

Ще потъне в прегръдките топли на хора любими.

Без око, без ръка или крак може би… Но нали

пощади го смъртта?! Благодарен е - още го има!...

Аз не зная в земята разделна чий химн ще звучи.

И чие ще е знамето, гордо развято над нея.

Но се питам: Нима милиони ще склопят очи,

неразбрали че могат съвместно и в мир да живеят?!...

Албена Димитрова

2.2.2024.

София.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.