Риторично
Там дълбоко… в незнайни, притулени, тъмни места
на душите ни немощни, незащитени от злото,
коренища вкопават и раснат отровни цветя
на омраза и мъст… Задушават вика на живота!
Зад завесата някой умело изплита лъжи…
Разпродава ги друг… И в портфейлите - тлъсти заплати.
А в полето, под снежен покров, бездиханен лежи
фронтовакът злощастен, фатално прострелян от брат си.
Но ще дойде, ще дойде денят дългочакан, мечтан,
на последния, паметен взрив от снаряд и ракета -
конвулсивен финален акорд на свирепата бран.
И след него ще грейне просторът - прозрачен и светъл!
Ще се втурне животът - искряща, пенлива река -
през въздишки, ридания, скърби… усмивки, възторзи…
И гробарят дори ще изглежда навярно така,
сякаш никога хиляди трупове не е извозил…
Оцелелият войн у дома ще се върне щастлив!
Ще потъне в прегръдките топли на хора любими.
Без око, без ръка или крак може би… Но нали
пощади го смъртта?! Благодарен е - още го има!...
Аз не зная в земята разделна чий химн ще звучи.
И чие ще е знамето, гордо развято над нея.
Но се питам: Нима милиони ще склопят очи,
неразбрали че могат съвместно и в мир да живеят?!...
Албена Димитрова
2.2.2024.
София.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Албена Димитрова Всички права запазени
