Роклята червена те чакаше,

копнееше за теб

и ти се усмихваше,

но ти не я забелязваше.

Подминаваше я всеки ден,

всеки ден тя те чакаше.

Не плачеше, не викаше,

просто те чакаше

и се усмихваше

единствено на теб.

Но с дните цветът й

губеше силата си

и ставаше блед,

едва забележим.

Но тя продължаваше да те чака.

Вярваше, че все някой ден,

ти ще спреш пред нея

и ще видиш колко е красива.

Но ти не спираше.

Все бързаше ли, бързаше

и нямаше време за нея.

Знаеше, че е там

и че те чака,

но не спираше.

Един ден погледна към нея,

без умисъл или причина,

просто така беше свикнал.

Хвърляше й бегли погледи

от време на време,

когато времето позволеше.

Но този път ти спря.

Нея я нямаше.

Бяха я заменили с нова,

по-хубава рокля.

„Какво ли беше станало с нея?"-

се запита ти.

Тя беше избледняла.

Знаеше, че ако чака само теб,

някой ден ще избледнее,

но не искаше

да раздава красотата си на друг.

Не искаше други очи

да я гледат с възхита.

Тя търсеше само твоите.

Но, уви, те я срещаха твърде рядко,

а тя не можеше без тях.

И така бавно, но сигурно,

тя избледняваше всеки ден,

докато накрая не изгуби

червения си цвят.

А хората вече не я харесваха такава.

Те обичаха цвета й,

защото от него лъхаше любов.

Но докато той избледняваше,

от нея струеше само мъка.

Те не искаха да я виждат такава,

смущаваше ги,

депресираше ги.

И просто я замениха с нова.

А ти откъде ще си вземеш нова?

Тя ще те чака ли

цял живот?

Ще пази ли красотата си

само за теб?

Ще бъде ли достатъчно добра

за теб?

Дори и да съжаляваш,

късно е.

Тя никога няма да бъде

така жива,

така свежа,

така твоя,

както бе в началото.

Върви, продължи напред!

Бързай за някъде,

все така сляп за цвета и!

Но внимавай,

някой ден може и ти

да избледнееш.

Може да загубиш цвета си

и да те заменят с нов.

Откъде знаеш,

че и ти не си просто вещ

в нечии ръце

и че не си зависим

от нечии очи?

Новата не е толкова хубава, нали?

И на мен ми се иска да видя

онази - червената.

Но не може, защото нея

вече я няма.