Роклята червена те чакаше,
копнееше за теб
и ти се усмихваше,
но ти не я забелязваше.
Подминаваше я всеки ден,
всеки ден тя те чакаше.
Не плачеше, не викаше,
просто те чакаше
и се усмихваше
единствено на теб.
Но с дните цветът й
губеше силата си
и ставаше блед,
едва забележим.
Но тя продължаваше да те чака.
Вярваше, че все някой ден,
ти ще спреш пред нея
и ще видиш колко е красива.
Но ти не спираше.
Все бързаше ли, бързаше
и нямаше време за нея.
Знаеше, че е там
и че те чака,
но не спираше.
Един ден погледна към нея,
без умисъл или причина,
просто така беше свикнал.
Хвърляше й бегли погледи
от време на време,
когато времето позволеше.
Но този път ти спря.
Нея я нямаше.
Бяха я заменили с нова,
по-хубава рокля.
„Какво ли беше станало с нея?"-
се запита ти.
Тя беше избледняла.
Знаеше, че ако чака само теб,
някой ден ще избледнее,
но не искаше
да раздава красотата си на друг.
Не искаше други очи
да я гледат с възхита.
Тя търсеше само твоите.
Но, уви, те я срещаха твърде рядко,
а тя не можеше без тях.
И така бавно, но сигурно,
тя избледняваше всеки ден,
докато накрая не изгуби
червения си цвят.
А хората вече не я харесваха такава.
Те обичаха цвета й,
защото от него лъхаше любов.
Но докато той избледняваше,
от нея струеше само мъка.
Те не искаха да я виждат такава,
смущаваше ги,
депресираше ги.
И просто я замениха с нова.
А ти откъде ще си вземеш нова?
Тя ще те чака ли
цял живот?
Ще пази ли красотата си
само за теб?
Ще бъде ли достатъчно добра
за теб?
Дори и да съжаляваш,
късно е.
Тя никога няма да бъде
така жива,
така свежа,
така твоя,
както бе в началото.
Върви, продължи напред!
Бързай за някъде,
все така сляп за цвета и!
Но внимавай,
някой ден може и ти
да избледнееш.
Може да загубиш цвета си
и да те заменят с нов.
Откъде знаеш,
че и ти не си просто вещ
в нечии ръце
и че не си зависим
от нечии очи?
Новата не е толкова хубава, нали?
И на мен ми се иска да видя
онази - червената.
Но не може, защото нея
вече я няма.
© Илето All rights reserved.