Продължих да питам за любов
към себе си разплакана пак тичам,
а другото ми аз не чу на време моя зов.
(Явно много искала съм да обичам.)
Но душата млада, дива може ли да спре
във мен да се разлива, и да моли
да не мръзне пак във дъжд и в снегове
да не й припомням старите неволи.
Да изгаря в мен тя цяла- за пореден път.
И във дреха бяла да се крие из градът.
За дето всичко свое вече му е дала,
и капят капки ситни от ледът.
И пак ръцете си във него обковала.
Студен е в нея днес светът.
Дали съм без умът си цяла
и задоволих ли в теб гладът?
Дали съм, казваш, полудяла
изгубила радсъдък от студът?
Момче, иди си,
нямам повече какво на теб да дам.
Махни се и от мойте мисли
върви си, моля те,иди си сам.
Сложи от мене две цигари в своите кърдици,
а на път за вкъщи запали си.
В някой таен сън за мен, за нас спомни си-
един шедьовър
из недовършените скици.
© Венера Todos los derechos reservados