С много лед

Продължих да питам за любов

към себе си разплакана пак тичам,

 а другото ми аз не чу на време моя зов.

(Явно много искала съм да обичам.)

Но душата млада, дива може ли да спре

във мен да се разлива, и да моли

да не мръзне пак във дъжд и в снегове

 да не й припомням старите неволи.

Да изгаря в мен тя цяла- за пореден път.

И във дреха бяла да се крие из градът.

За дето всичко свое вече му е дала,

и капят капки ситни от ледът.

И пак ръцете си във него обковала.

Студен е в нея днес светът.

Дали съм без умът си цяла

и задоволих ли в теб гладът?

Дали съм, казваш, полудяла

изгубила радсъдък от студът?

Момче, иди си,

нямам повече какво на теб да дам.

Махни се и от мойте мисли

върви си, моля те,иди си сам.

Сложи от мене две цигари в своите кърдици,

а на път за вкъщи запали си.

В някой таен сън за мен, за нас спомни си-

един шедьовър

 из недовършените скици.