Септември месец е в разгара си.Птиците пуснаха лятото и потънаха с него в небосвода.

Листата капят бавно - монотонно, не им се пуска лятото.

Оголват се дърветата. Оголват се душите.

Вкъщи се носи ухание на топъл чай с мед.

По радиото върви Нора Джоунс с ''Дъ лонг уей хоум''.Едно момиче нанася розов лак върху ръцете си.

Загледана в пръстите си - тънки и дълги като неговите.Пръстите на татко и.

Художник е изваял формата им с тънка, тънка четка.

Нанася бавно лака си.Цветът напомня захарен памук, всъщност малеби.

Малеби звучи в главата и.Малеби пак и пак. 

Изведнъж аромата му попива всичките и сетива.

Изгубва се, потъва там в кръговрата на времето.

Ето я преди двадесет години.Седнала е на удобния мек диван, отново е есен .

Слънцето цялото е влязло през решетките на първия етаж.

Квартирата на Сточна гара, в която живееха с баща и.

Малеби, аромат на малеби е пропил апартамента.

Татко и е застанал  пред нея.Облечен в мек кафяв пуловер,

пуши цигара и бърка крем на котлона.Очилата са на главата му.

По радиото пак  звучи Нора Джоунс със същото парче.

Ухае на малеби и лайка.Потъвам в спомена и топлината му.

Опитвам малеби, виждам очите на татко.Заедно сме тогава и сега.

И не, не е дълъг пътят към вкъщи, както пее Нора Джоунс, той е тук в сърцето.

Можеш да се връщаш винаги, когато застудее.

Един мирис, вкус, една песен те връща пак там в топлината на спомена.

И пак ти става топло и пак си вкъщи.И той е там❤️и ухае на малеби.