Дали личи си сутрин като стана

че, когато лягам си, заспивам със сълзи...

Какво обърках? Картата къде ми е? Какъв ми беше плана?

Устата няма е, очите ми са запечатали милиони нейни образи...

Картини нескопосано нахвърляни със молив...

Не скици, бледи щрихи върху листа бял...

Една жена събуди ли у тебе порив,

то си готов във битки първи да се хвърлиш озверял...

Доспехи ли? След дъжд качулка!

Та ти ранен си, друже във сърцето... 

Отпаря се любовната шушулка,

и хоп - посято е зрънцето...

Не си готов да я обичаш?!

А, как събличаше я само с поглед, 

устните ти искаха със нейните да потанцуват – смешно е да го отричаш,

и ставаш обожател нейн, заклет.

И мен омая ме една красива дама...

Препърха с мигли, пусна си косата... Боже, вече съм готов?!

Създадохме илюзията, че ще бъдем двама,

останах само със писмо: “Прощавай, Джегаров!”