Самодива 

Седеше тя на гъба голяма горска самодива. 

Свиреше на флейтата си тя от изгрев до залез и в сърцето бе красива.

Самотна тя пееше полегато, а над нея небето зелено и необятно. 

Съвършена бе тя в музиката, но виждаше реалността през тясна призма многократно.

Седеше тя под звездите и Луната, слушайки птичи глас непокорен в тишината. 

Свиреше тя мелодии за гората и душата.

Симфонична и изящна бе музиката ù, галеше всяко тяло в далечината мрачна. 

Скромна бе тя, с очи изумрудено зелени и дълбоки, самодива мистериозна и загадъчна.