Душата ми е скитница смирена,

скитам се бездомна по света,

сега съм стара, уморена,

но пея аз за любовта.

Коя съм, откъде съм - аз не зная,

живяла съм във бедност, нищета,

опитвах миналото, да узная

каква е тайната на мойта самота.

Живях сред цигани щастливи,

научиха ме те на доброта,

но се чувствах чужда аз сред свои,

затворена останах в свойта самота.

Научих, че съм аз осиновена -

подхвърлено от майка си дете,

отгледали ме честни хора,

възпитали ме те добре.

Научих се да пея и играя,

да се радвам аз на малките неща,

какво е зло, добро - аз зная,

но не намерих любовта.

Обикалях цялата земя,

пребродих я надлъж и шир,

видях война и нищета

и хора да живеят в мир.

Търсих любовта къде ли не,

вглеждах се във всяко мъжествено лице,

но никой не разпали в мен искра

и аз потиснах чувствата и любовта.

Изглежда съм орисана да пея,

да разпалвам страсти и любов,

живота си докрай да изживея,

да оцелявам във света суров.

Вечер покрай буйните огньове

аз разказвам за света,

всички дружно пеем и се смеем

и аз забравям свойта самота.