Душата ми е скитница смирена,
скитам се бездомна по света,
сега съм стара, уморена,
но пея аз за любовта.
Коя съм, откъде съм - аз не зная,
живяла съм във бедност, нищета,
опитвах миналото, да узная
каква е тайната на мойта самота.
Живях сред цигани щастливи,
научиха ме те на доброта,
но се чувствах чужда аз сред свои,
затворена останах в свойта самота.
Научих, че съм аз осиновена -
подхвърлено от майка си дете,
отгледали ме честни хора,
възпитали ме те добре.
Научих се да пея и играя,
да се радвам аз на малките неща,
какво е зло, добро - аз зная,
но не намерих любовта.
Обикалях цялата земя,
пребродих я надлъж и шир,
видях война и нищета
и хора да живеят в мир.
Търсих любовта къде ли не,
вглеждах се във всяко мъжествено лице,
но никой не разпали в мен искра
и аз потиснах чувствата и любовта.
Изглежда съм орисана да пея,
да разпалвам страсти и любов,
живота си докрай да изживея,
да оцелявам във света суров.
Вечер покрай буйните огньове
аз разказвам за света,
всички дружно пеем и се смеем
и аз забравям свойта самота.
© ПЕНКА КАМБУРОВА Все права защищены