… Главата ми е празна,

сърцето пусто, очите тежки насълзени,

когато мракът в теб се е просмукал 

в бездънна яма и водовъртеж.

И болката…

Болката в душата.

Когато сам си вкъщи,

когато няма кой да те посрещне,

когато няма кой да те прегърне,

„Добре дошъл!” да ти прошепне 

и да ти се скара даже,

ти виждаш кучата съдба

и мъката душевна, самотата -

пустинята Сахара.

Седиш оклюмал, размишляваш,

упрекваш се и съжаляваш,

че животът те е опустошил,

 къде от глупост,

къде от наивност, доброта.

Вините свои също забелязваш,

въпреки вятъра сахарски,

очите не затваряш.

Широко взор си вперил

в миналите дни, години,

 търсиш и разбираш,

че честит, щастлив си бил!

Да! В минали години!

А сега пустиня, пясък,

вятър и обрулена душа!

Това си ти сега.

Изсъхнала опустошена пръст,

мъртва почва, навяваща тъга

и самота.

А болката дали ще спре?

Мъката, какъв си бил?… подъл… безчестен…

смел… страхлив… добър… обичащ… всеотдаен…

Вече има ли значение?

Щом болката, скръбта

гнездят в твоята душа.

Мисля, че е все едно!