Страннен тип живееше над мен
в старата, проскърсваща, шептяща къща.
Можех да го чуя как ходи, тропа и пуфти,
сам на себе си да си говори,
сам със себе си да спори.
Изглежда, че му беше тежко, когато сам-самичък
разхождаше се напред-назад по тротоара…
И въпреки, че често изглеждаше ми кисъл
с мен той винаги дършеше се добре,
поздравяваше ме все любезно,
но все един такъв тих.
С него аз така не се и сприятелих.
Мислех, че тоз човек не бе никак стока.
Такъв странен и самотен...
Един ден каза "Сбогом" и замина си.
Напоследък се замислям
като че ли започва малко да ми липсва...
Спомням си как го чувах
понякога късно през нощта,
в тъмнината, мека и дълбока.
Той не беше, той не беше никак стока, но
ние ще да сме си приличали по малко,
щом като мен и той будуваше до късно
обръщаше се в скърцащото си легло
мислейки си за живота или други някакви неща;
щом чувах го да въздиша тъй самотно
и знаех, че има поне един друг, като менe на света.
© Роско Цолов Todos los derechos reservados