Самотен Човек

Страннен тип живееше над мен

в старата, проскърсваща, шептяща къща.

Можех да го чуя как ходи, тропа и пуфти,

сам на себе си да си говори,

сам със себе си да спори.

Изглежда, че му беше тежко, когато сам-самичък

разхождаше се напред-назад по тротоара…

И въпреки, че често изглеждаше ми кисъл

с мен той винаги дършеше се добре,

поздравяваше ме все любезно,

но все един такъв тих.

С него аз така не се и сприятелих.

Мислех, че тоз човек не бе никак стока.

Такъв странен и самотен...

Един ден каза "Сбогом" и замина си.

Напоследък се замислям

като че ли започва малко да ми липсва...

Спомням си как го чувах

понякога късно през нощта,

в тъмнината, мека и дълбока.

Той не беше, той не беше никак стока, но

ние ще да сме си приличали по малко,

щом като мен и той будуваше до късно

обръщаше се в скърцащото си легло

мислейки си за живота или други някакви неща;

щом чувах го да въздиша тъй самотно

и знаех, че има поне един друг, като менe на света.