Очите се разбиха в тишината.

Сърцето своя ритъм съживи.

Усмихна се пробудена душата,

че пак се дава шанс да полети.

Пробождат ме единствено китари.

Космосът се врязва в мойта плът.

Мен жаждата за Рила ме изгаря,

но ме опива всячески мигът.

Душата ми разби коварна клетка.

Не полетя, а в залата остана.

Свободен съм, а всъщност съм в решетка.

В решетка съм, но вече там ме няма...

Някак безтегловен, някак силен...

Усещането няма теорема.

И безсигнален в този свят мобилен,

без мисълта за утрешни дилеми.

Прегръдка за България накрая.

Сълзи, които нямат обяснение.

Концертът на земята ме замая.

Септември ме почерпи с възкресение!