Септември ме почерпи с Възкресение
Очите се разбиха в тишината.
Сърцето своя ритъм съживи.
Усмихна се пробудена душата,
че пак се дава шанс да полети.
Пробождат ме единствено китари.
Космосът се врязва в мойта плът.
Мен жаждата за Рила ме изгаря,
но ме опива всячески мигът.
Душата ми разби коварна клетка.
Не полетя, а в залата остана.
Свободен съм, а всъщност съм в решетка.
В решетка съм, но вече там ме няма...
Някак безтегловен, някак силен...
Усещането няма теорема.
И безсигнален в този свят мобилен,
без мисълта за утрешни дилеми.
Прегръдка за България накрая.
Сълзи, които нямат обяснение.
Концертът на земята ме замая.
Септември ме почерпи с възкресение!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
