По изгрев се събудих от студа,

Ръцете ми трепереха от болка,

Едно съмнение в душата ми се свря

Самотно... и потъна на дълбоко. От

Тишината в стаята ми се доплака,

Отрониха ми се сълзите (без да питат),

Ръцете заопипваха във мрака, но

И следа от тебе нямаше. Извиках.

Сърцето ми се сви на малко зрънце.

Е, сбъднаха се страховете ми от вчера,

Че с първите лъчи на утринното слънце

Единствен спомена за тебе ще намеря.

Събрах остатъци любов и трепети

И със завивките измачкани загърнах ги,

Тъй може би ще ги спася от времето,

Разрухата и бъдещето в мрак обгърнато.

Ъглите на пространството са празни,

Горещите лъчи не ме достигат,

Във въздуха след тебе няма щастие,

А можеше да сме щастливи винаги. Ала

Шегите на съдбата са немирници...