По изгрев се събудих от студа,
Ръцете ми трепереха от болка,
Едно съмнение в душата ми се свря
Самотно... и потъна на дълбоко. От
Тишината в стаята ми се доплака,
Отрониха ми се сълзите (без да питат),
Ръцете заопипваха във мрака, но
И следа от тебе нямаше. Извиках.
Сърцето ми се сви на малко зрънце.
Е, сбъднаха се страховете ми от вчера,
Че с първите лъчи на утринното слънце
Единствен спомена за тебе ще намеря.
Събрах остатъци любов и трепети
И със завивките измачкани загърнах ги,
Тъй може би ще ги спася от времето,
Разрухата и бъдещето в мрак обгърнато.
Ъглите на пространството са празни,
Горещите лъчи не ме достигат,
Във въздуха след тебе няма щастие,
А можеше да сме щастливи винаги. Ала
Шегите на съдбата са немирници...
© Биляна Битолска Всички права запазени