Ще бъде тихо
Ще бъде тихо в бялата ми стая
и розите отвън ще ми ухаят
през крехкия и разлюлян прозорец –
на топла капка кръв от трън в сърцето,
на нещо разпиляно и отнето,
на ласки, не могли да се повторят...
Ще дишам на пресечени откоси
и всеки кратък дъх към теб ще носи
въпроси или упрек неизказан –
не мога да съм с теб, но и не мога
да храня тази тягостна тревога –
свирепо куче, в меката ми пазва.
Луната ще люлее бавно здрача,
а мен ще ми се иска да заплача
подобно дъжд над малките къщурки,
а после да се слея със земята,
да падна под калта и самотата,
и някъде пречистена да шурна.
Да тичам като гъвкаво поточе
безгласната си болка да надскоча
и да се гмурна бясно към морето.
Животът е красива серенада,
един е безразличен, друг ще страда –
танго на вечно странстващи планети.
Но бялата ми стая ще е тиха,
защото ние двама не открихме
за общи думи сред стените ниша.
Не мога да съм с теб, но и не мога
да топля аз гърдите си без огън.
И бавно ще се уча да не дишам.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мила Зарева Todos los derechos reservados
