Oтвън, когато единствено силуета ми остане,
отпечатан на водата, извисяваш се от моста,
ще можеш ли тогава да останеш истински самотен,
за да чуеш друг потънал в самотата си?

Ние двама ще приклекнат нямо
и ще пуснем сенчестите си крака през моста,
да докосват синята вода събрала,
надеждите на селяните за нивята лятото.

Луната ще измие насъбралото,
през тези тъмни наши спомени за ниви.
Нали в сноп сме се събрали някога,
очите ти посърнаха ли през годините?

Отвън, когато само силуетът ми остане,
разкажи ми пак онази приказка,
в която твоята история ще отпечата,
цъфнали череши и копринени ръкави.

И когато силуетът ми си тръгне,
и във водата нищо не остане,
една луна ще те измие,
да забравиш всичко насъбрало се.