28 mar 2013, 22:15

Сивият мъж 

  Poesía
949 0 2

Прегърбени, криви, на по лопата
подпрели се бяхме пред сивия мъж,
но час отдели от сестра ù стрелката
и пак закопахме под силния дъжд.
Коли преминават - като насън,
проблясват ксенони, спирачки пищят,
шофьор ни поглежда - защо ли навън
треперят момчета край прашния път.
И ти ме погледна веднъж зад стъклото,
окалян, невзрачен, потънал във срам,
не мръднах от място, обаче защото,
заточен за надник с лопата бях там.
Червеното рязко смени го зелено,
премигнах - изчезна в море от метал,
издишах от ноздрите изморено
прахта на ръждясал двигател умрял.
Не спирай, не чакай, чуй как ромоли,
отмива прахта ми кънтящият дъжд
и споменът само сега ме боли,
мой ред е да чакам пред сивия мъж.

© Лъки Страйк Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??