В превратното време
вървиш,
незнайни зъбери
пребродил.
Срив отгоре в низ,
времето потайно
минал.
Пъстрите възторзи,
тъмен пад,
после се провираш
в търсене на вечната
Жена.
Противоречието на деня,
някъде на пътя на океани.
Вземаш миг,
търсиш брод.
После се унасяш
във безкрая,
под дъгата отминава
спомен,
съзира живинка,
възражда устрем.
И когато преоткриваш срещите
с жената в черно,
понякога се взираш в
празните очи:
Ела, ти бе моя,
„аз отдадох се на друга”...
И в обятията на живота
чудни замъци строих.
Уморих се да обичам,
не успях да съградя
Олтар.
Пропилях минути,
отхвърлих зов,
побягнал от деня,
зовящ възторзи!
И голямата любов,
обхванала света,
в носталгия замря...
Жената се роди
и дъгата оживя...
Светлина обзе всемира
до предела краен,
всички светли хора.
Поигра на „дама”,
после се разкри!
На жената в черно
погледът дълбок.
Някъде в бездънна яма
на живота
зри,
помни,
търси!
Ела, любима, обхвани ме,
тътен,
отхвърли това...
С поглед празен е
Жената в черно,
мръкнат пъстрите звезди.
В погледа на края
премини, дъга,
възцари живот,
обхват искри!
Не беше сам,
нито ще остане спомен,
поглед ням и тъжен.
Под дъгата!
Сълзи, възторзи,
зов и плам.
Премини словата,
Скитнико нещастен,
ти не беше сам!
Никой не живее вечно;
любовта ни 
трябва също да умре!
Просто във безкрая
при срещата нелепа
проври се под дъгата!
Съхрани проблясваща
искрица светлина,
пред жената в черно,
докосни мига,
отдай му сетни сили:
„Никой няма да живее
Вечно!”

06.04.13