Скитникът:

Душа, поспри се, стига толкова любов...
За тебе вече чужда е, тръгна си отдавна!
Светът от днес за теб ще бъде нов.
Излез от себе си бъди забавна.

Не чакай повече с устни да те прелъсти,
с нежна длан да гали твоето лице.
За Бога спри се – не плачи!
Вземи съдбата си в ръце!

               Душата:

Скитниче, времето върни,
за миг да бъда аз щастлива...
И нека любовта да ми прости,
ако била съм някога лъжлива.

Сълзите си да скрия аз не мога,
ранена от самата мен.
Не искам да живея без тревога!
Самичка да се будя ден след всеки следващ ден.

И трудно ти е сигурно да ме разбираш,
какво узнал си ти пред себе си за любовта?
Щом загубиш я си жив, но вътрешно умираш...
След нея нищо не остава – ни миг, ни зов, ни доброта...

Ще чакам аз – това остава – потънала в тъга. 
Все ще дойде, скрила в дланите лицето си – надежда...
Чувала съм – времето лекува но лекува ли тъга?
Остави ме, нека си отида грозна, сляпа и зловеща...

Ти не чакай ме да се завърна,
тръгвай времето лети.
Един ти е живота, аз няма да го върна,
но за мен се помоли...

Няма да е трудно-колко хора има без души.
Ще мине месец два година и ще ме забравиш.
Различна съм от всички моля те прости.
И нека всичко свърши в мига в който ме оставиш....