Просяците ровят в кофите за смет,

ровя аз във спомените си навред,

просяците се молят за прехрана,

а аз спомен, за който да се хвана.

Пуст за мене е светът сюрреалистичен,

лишен от смисъл е денят безличен,

улиците сиви пред мен криволичат,

прашни, страшни, къде ли ще ме отведат?

Непознато изглежда безразсъдно,

но винаги началото е трудно

като по тънък лед залитам непохватно,

за мен няма правилно и грешно.

Искам да повярвам, че не е измама,

искам да измисля причина да остана

в тази плитка, извратена даденост,

нямам нищо, застинала в безжизненост.

Съзнанието потънало в безразличие,

ме направи същност без приличие.

Гневна блъскам с юмруци по стените,

построени от проблеми, напоени със сълзите...

Не е живот, не е и половин, не струва,

още търся смисъла, зная само, че не се купува,

бясна съм, докога ще продължи

да не ми принадлежи?