Мъничка сълза се стича

от очите, скръбно насълзени.

Лек кичур се откъсва

от косите посивели.

"Ръцете вече не ме слушат -

артритно изкривени..."

Стрелките на стария часовник бързат,

но времето замира.

"Отиде си... Защо ме изпревари?

Аз щях да чакам него, а какво се случи..."

Столът се поклаща леко,

очакващ нещо да получи.

"Ушите вече не дочуват -

мъртви са за птичи песни."

Цветята изсъхват,

доскоро растяли като бесни.

"Идвам! Чакай ме! Любими!

Още малко и ще дойда!"

Очите хлопват си вратите.

Поредната сълза засъхва по страните.

Часовникът продължава да тик-така -

единственият звук във тишината.