Скръб
Мъничка сълза се стича
от очите, скръбно насълзени.
Лек кичур се откъсва
от косите посивели.
"Ръцете вече не ме слушат -
артритно изкривени..."
Стрелките на стария часовник бързат,
но времето замира.
"Отиде си... Защо ме изпревари?
Аз щях да чакам него, а какво се случи..."
Столът се поклаща леко,
очакващ нещо да получи.
"Ушите вече не дочуват -
мъртви са за птичи песни."
Цветята изсъхват,
доскоро растяли като бесни.
"Идвам! Чакай ме! Любими!
Още малко и ще дойда!"
Очите хлопват си вратите.
Поредната сълза засъхва по страните.
Часовникът продължава да тик-така -
единственият звук във тишината.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Яна Все права защищены
