Нежно падат капки от вода,
Търкулват се по тънките листа,
И вятъра подухва хладно,
И славей нейде пее славно.

Там в планината, далече, във гората,
Където слънцето блести в небесата,
Мома в кладенец вода налива,
Славей пее и не спира.

И един юнак със сабя запасен,
Се разхожда из поле далечно,
И чува мома запленен,
И сърце му се разтупва вечно.

Мома пей и славея приглася,
А момъка калпак наглася,
И полето цяло оживя,
И гората цялата запя.

А момата е жена, девица,
Кротка и добра душица,
Нейно име е Мария,
А на момъка - Илия.

А мома се към дома прибира, 
През полето билки да събира,
И пее като славей из полето,
А на Илия разтупва се сърцето.

И запя и нашия Илия,
И момата чу го от далеч, 
Та забърза крачка през полето,
И запрепуска ѝ сърцето.

А Илия млад ерген,
Юнак със сабя и ярем,
И смел хайдутин на Балкана,
И сабя препасал на колана.

И кога зърна си момата,
Разтрепераха му се краката,
А мома менците остави на земя,
А Илия - онемя.

Мома се разхубавила,
Па и дрехи пременила,
И гласът ѝ нежен, мек,
И кожа бела като снег.

Па прегърна си мома Илия,
Първо либе, мераклия,
А Илия цвете ѝ в коса закичи,
Па менците на рамо ги окичи.

И тръгнаха със мома към дома,
Далече във полето от шума,
И песен славеи запяха,
А сърцата във любов кипяха.