Крачих през жарта
с моите боси крака.
Крачих сама,
жарта заби се в моята пета,
а пламъкът – в моята душа.
Гореше моето сърце,
беше станало леко като перце.
Боляха ме моите стъпала,
но вече нямаше значение и това.
Що нещо загинало е отвътре, 
то никога живота му няма да възвърне...
Имах ли значение и аз,
питам се в този късен час.
Продължих да крача през жарта
с моите боси крака,
но вече не усещах тази болка,
вече дори и не трепвах,
дори сълзица не пуснах.
Преминах жарта,
стигнах до огромна врата,
цялата в рани престъпих аз
в този смъртен час.
И раните си намериха лек,
сърцето ми отново натежа,
отново спокойно аз лежа.
Душата ми намери покой,
след този тъжен вой.