Трябва да се науча да пускам нещата

както се пуска корабче в реката.

Сгъвам го прилежно от лист хартия,

откъснат от тетрадката със стихове,

писани за момчето, в което бях влюбена

през лятото на далечната 1988 година.

Корабчето потегля, малко неуверено,

люшва се леко и се скрива зад завоя.

Пожелавам му лек път, пожелавам му лек

път и някой ден гордо да нахлуе в морето!

Разбира се много по-вероятно е

малко след като се скрие от погледа ми

плаването му да приключи. Мократа

хартия натежава, мачтата клюмва,

буквите се размазват, трудно се чете,

корабчето мастилено потегля към дъното,

трепери, огъва се и се разпада

на все по- малки части и по-малки части

докато не остане само водата,

прозрачна и чиста, същата като тази,

която в момента се стича по лицето ти,

само че без сол.