JoyDimitrova (Радост Димитрова)
41 129
3 oct 2015, 21:05

Спасение 

  Poesía » Otra
426 1 3

Прости ми, че нямам

сили, нито сърце.

През живота си плавам

като в диво море.

Черупка празна

без емоция грам.

Жена чужда и хладна,

бяла грешница в храм.

И до ден  днешен се чудя

как ме пусна дотам.

Все още възмущение будя,

не изпитвам никакъв срам.

И ти страдаш сега,

губиш си времето с мен,

един човек без душа

държи твоята в плен.

Убий ме тихо в съня,

разруши тази клетка,

пусни я навън на снега,

счупи тази решетка.

Всяка нощ за това те молех,

на твоето рамо склонила глава.

За щастието ти се борех,

а ти дори не разбра.

Един ден обаче, на лицето ти се изписа

мрачна болка, неистова, зла.

Физическа знам,

като непрогледна мъгла.

Стоях си пред теб

с натежали от влага очи

под парченцето лед

чух плахо сърце да тупти.

Нима то беше там?

Кърваво, живо в моята гръд,

лежало досега в  твоята длан,

а днес разкъсва грешната ми плът.

Тук съм – жена –

покварена, лоша за твоите светли мечти,

но както те обикнах сега

така ще те обичам аз винаги.

© Радост Димитрова Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря Емоционален изблик ,породен от здравата, но нежна хватка на една ръка
  • Благодаря
  • Много красив стих! Сякаш има мъничко вина, повече признателност и много вечност. Впечатлиха ме метафорите. Поздрави, Радост!
Propuestas
: ??:??