Спомен за една топлина

В ефирно леката мекота на нощта
сребристо огнените лъчи на луната
погалиха с блясък
гората, потока, тревата, скалата.

Там, сред песента на водата
и прегърнати от гората,
в ложето на скалата,
две устни горещи
изпепелиха две сълзи леденеещи,
две ръце докоснаха
със нежна сила
топлата мекота
на женската ръка
и вплетоха се
в ухаеща коса.

Страстта се разби.
Луната в нея
лъчи отрази.

В порива задъхан
устните се сляха,
между телата изчезна
ивицата светлина.
Тревата зашепна
със шепота на тез тела,
усещащи до себе си
на другия
топлата и нежна голота.
Превърнаха се двамата
във цяло, с вселената и вечността.

Полъхът пролетен
с хладна ръка
изтощено ги приспа.

Утрото щастливо освети
гората, потока, тревата, скалата,
където през нощта
цъфтяла е любовта.