Спомени...

Спомени...

Спомени за гари и за влакове –

вечно заминаващи за някъде...

И едно момче с очи възторжени –

не изживяло о́ще свойте спомени...

И неясният копнеж по далнината,

от първият завой нататък –

носталгията дето го причаква

за да го сграби в мъртвата си хватка...

А писъкът на парните локомотиви

пронизал Времето тревожно цвили

и тия вечно махащи перони късни,

които цял ще гони и ще търси,

дори и болката една и съща,

в която вечно ще се връща!...

И оня химн тържествен в храм среднощен:

на желания неосъзнати о́ще...

И сетива към бъдното заслушани...

... И все това потракване на влакове опушени...

1985.