Сред сребро събирам счупени стъкла...

Самотата срути любовта.

Сега остана само това - сребърните спомени

и остатъците от красивото стъкло,

което унищожи Тя.

Стъклата в шепите си вдигам,

със сълзи ги тихо аз обливам.

В сърцето си забивам ги силно -

кръв, сребро и сълзи сляха се в едно.

Образува се ново стъкло - сребърно,

прелестно, но пак наполовина счупено.

Другата част трябва Ти да направиш!

Кръвта си да разлееш, със среброто да я слееш

и липсващата част да сътвориш.

После до моята да я допреш

и здраво да ме прегърнеш...

Любовта на основата на спомени създали,

жертвайки живота си, самотата победили...

наново красивото родили!

Нашата любов не беше вълшебна,

нито златна...

Сребърна си беше тя.

С онази позната цветно сива красота.

Сред сребро събирам счупени стъкла...