Сред нищото
Затворен съм във нищото.
В последните му свитъци.
Ненужен знак в небитието.
Бутилка хвърлена на халос в океана
с надеждата да стигне до пристанище.
Живея само във едно очакване -
вселената се разширява
и някой ден до мене да достигне
вълната приливна, даряваща Реалност.
Сега е равно всичко като ъгли на квадрат.
Великият квадрат затворен във една окръжност.
Къде ме води неусетният ми свят
и сенките от вечността осъдени...?
На нищото лицата разпознавам в мен
и в другите, които отминавам
(километражни камъни на нестандартен път).
На детско вричане
от себе си забравено.
Осъден съм от толкоз много черни плажове -
извити елегантно...
от негативите на снимките промазани...
и от безкрай седефен
хвърлил похлупак.
Осъден съм от любовта,
удавена в петролни разливи.
А още помня твоето лице
в далечната гора,
с тела-дървета
от предишните прераждания.
Потърсих в теб подслон.
Потърсих дом.
В очите ти единствени
на странница.
Но арогантен лъч
се спусна шумно от небето
да развали магията
на тайнството...
И нищото със многото лица
отново оживя
и с равнодушен карнавал
въвлече ме
в безбройните си тъжни
празници.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Младен Мисана Todos los derechos reservados
