Старата къща
Случайно ли в стара къща замръкнеш,
а навън в глутници ветрове́ вият –
във тайните се опитай да бръкнеш,
които в старите ракли се крият...
Не е невъзможно като утеха
и Миналото там (съхраненото!)
надиплено между старите дрехи –
да те върне отново във Времето,
което ти е скъпо и днес!... Безвъзвратното,
но отлетяло, дори и без вопли
на дните в Броенето... Обратното!...
И скътано нежно всред булчински рокли...
И нищо, че пламъкът е угаснал
на кандилото – от Божи гроб донесено –
Богородицата си е пак прекрасна
и намига ти от иконата унесено...
Свещи́те догарят и мракът превзема
пространство и спомени оцелели –
достолепно нахлува Старото време
със сенки на хора отдавна умерли...
Не искаш да запалиш нови све́щи –
да не прогониш със сенките скъпи
и Онова „подсъзнателно нещо“,
дето в душата ти с „тайнство“ пристъпи...
В магична реалност нощта те поглъща,
от тъмните ъгли ду́хове скачат
и чуваш как бродят из старата къща,
и за „своето време“ неистово плачат...
Когато пък вятърът вън се уси́ли
и скърцат греди заплашително –
Предците сега Вечността прекосили
ще застанат до теб умилително...
Напълно безмълвна е тази „подкрепа“ –
със сенки опитваш да си говориш
(усещаш и знаеш, че е нелепо!),
но с Миналото опитваш да спориш...
Не всички спомени са умилителни,
но все с интерес в нощта ги посрещаш –
и в техните „образи недействителни“
ще търсиш „доброто“ им останало „Нещо“!...
А сенки и спомени се прегръщат
(еднакво и безмълвни, и безплътни)
и пак „оживява“ се Старата къща
със тия измислени образи – смътни...
... Във “черна дупка“ попаднал си сякаш
и в плен си на Гравитация властна –
остава ти само: просто да чакаш
с надежда да съмне в утрин прекрасна!...
02.09.2021.
© Коста Качев Todos los derechos reservados