Старата къща

Случайно ли в стара къща замръкнеш,

а навън в глутници ветрове́ вият –

във тайните се опитай да  бръкнеш,

които в старите ракли се крият...

Не е невъзможно като утеха

и Миналото там (съхраненото!)

надиплено между старите дрехи –

да те върне отново във Времето,

което ти е скъпо и днес!... Безвъзвратното,

но отлетяло, дори и без вопли

на дните в Броенето... Обратното!...

И скътано нежно всред булчински рокли...

И нищо, че пламъкът е угаснал

на кандилото – от Божи гроб донесено –

Богородицата си е пак прекрасна

и намига ти от иконата унесено...

Свещи́те догарят и мракът превзема

пространство и спомени оцелели –

достолепно нахлува Старото време

със сенки на хора отдавна умерли...

Не искаш да запалиш нови све́щи –

да не прогониш със сенките скъпи

и Онова  „подсъзнателно нещо“,

дето в душата ти с „тайнство“ пристъпи...

В магична реалност нощта те поглъща,

от тъмните ъгли ду́хове скачат

и чуваш как бродят из старата къща,

и за „своето време“ неистово плачат...

Когато пък вятърът вън се уси́ли

и скърцат греди заплашително –

Предците сега Вечността прекосили

ще застанат до теб умилително...

Напълно безмълвна е тази „подкрепа“ –

със сенки опитваш да си говориш

(усещаш и знаеш, че е нелепо!),

но с Миналото опитваш да спориш...

Не всички спомени са умилителни,

но все с интерес в нощта ги посрещаш –

и в техните „образи недействителни“

ще търсиш „доброто“  им останало „Нещо“!...

А сенки и спомени се прегръщат

(еднакво и безмълвни, и безплътни)

и пак „оживява“ се Старата къща

със тия измислени  образи – смътни...

... Във “черна дупка“ попаднал си сякаш

и в плен си на Гравитация властна –

остава ти само: просто  да чакаш

с надежда да съмне в утрин прекрасна!...

02.09.2021.