Отворила прозореца

търсих твоите очи.

Но горе луната студена

като несретница бледна стои.

Нищо не казва, проклетата,

а всички ни вижда оттам.

Тя знае къде си.

Признавам, и аз знам.

Задуха силен вятър,

а прозореца беше отворен…

Тъгата на пропиляното време

в очите блестеше

със блясък отровен.

Да, отрова беше.

От толкова горчива самота.

Сълзите си изплаках вече

и пак си бях сама.

В стаята уютно мрачна

сякаш влетя изведнъж

птица със черни крила…

После заваля дъжд.

Стихиите всички се изнизаха,

както се изнизват и годините.

Слънчев лъч един заблестя.

Навън си отиваше есента.

Неусетно зимата дойде

и посивя лазурното небе.

Но не сещах студ.

Болката премина –

и причинената от теб;

и сълзите изплакани

поради твойта ревност –

всичко си замина…

Това ли е животът?

Страх, самота, смърт?

Несбъднати копнежи.

Неразбрана нежност.

Презрение и скръб,

прекършени мечти –

това ми даде ти.

Но ти простих!

…

Погледнах се уплашена.

Това там аз ли бях?

До прозореца сгушена.

Не знам, но май че спях…

А стаята опушена

потъваше в своя

ироничен смях.

Смееше се тя

на една старица,

която безумно живя.

Тази старица мечтаеше.

Да, тя имаше мечта.

Бе я изоставила

в името на любовта.

Но каза си – „това е съдба.”

Тя не осъзнаваше

колко глупаво постъпва.

Че живее чужд живот,

че себе си потъпква…

И животът й я стъпка!