Опитвах се да стъпвам в преспите на пръсти,

а след това в снега заравях колена.

Този декември падна сняг до кръста

и къщата потъна в самота.

И само аз и ти останахме до огъня.

Останахме да го кладем със спомени.

А децата си проправиха тунели

и тръгнаха нанякъде. Къде ли?...

Очакваше се зимата да бъде дълга.

И ние хранехме се със надежда -

да видим първо пролетно кокиче

под стряхата ни да поглежда.

Но зимата бе дълга, много дълга

и нямаше да свърши, знаехме го.

Прегръщахме се - да се стоплим тихомълком.

Сънувахме децата си с кокичета в ръцете.

... И те дойдоха! В ранна топла пролет

почукаха на дървената стряха.

До тях растяха прелестни кокичета,

които искаха да видят дядо, баба....

Но нас ни нямаше – отдавна отлетели.

Не изтърпяхме зимата да свърши.

Заминахме със птиците. Къде ли?

Не знаем. Ала няма да се върнем.