Старост
Опитвах се да стъпвам в преспите на пръсти,
а след това в снега заравях колена.
Този декември падна сняг до кръста
и къщата потъна в самота.
И само аз и ти останахме до огъня.
Останахме да го кладем със спомени.
А децата си проправиха тунели
и тръгнаха нанякъде. Къде ли?...
Очакваше се зимата да бъде дълга.
И ние хранехме се със надежда -
да видим първо пролетно кокиче
под стряхата ни да поглежда.
Но зимата бе дълга, много дълга
и нямаше да свърши, знаехме го.
Прегръщахме се - да се стоплим тихомълком.
Сънувахме децата си с кокичета в ръцете.
... И те дойдоха! В ранна топла пролет
почукаха на дървената стряха.
До тях растяха прелестни кокичета,
които искаха да видят дядо, баба....
Но нас ни нямаше – отдавна отлетели.
Не изтърпяхме зимата да свърши.
Заминахме със птиците. Къде ли?
Не знаем. Ала няма да се върнем.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Горяна Панайотова Все права защищены
