Старост
Опитвах се да стъпвам в преспите на пръсти,
а след това в снега заравях колена.
Този декември падна сняг до кръста
и къщата потъна в самота.
И само аз и ти останахме до огъня.
Останахме да го кладем със спомени.
А децата си проправиха тунели
и тръгнаха нанякъде. Къде ли?...
Очакваше се зимата да бъде дълга.
И ние хранехме се със надежда -
да видим първо пролетно кокиче
под стряхата ни да поглежда.
Но зимата бе дълга, много дълга
и нямаше да свърши, знаехме го.
Прегръщахме се - да се стоплим тихомълком.
Сънувахме децата си с кокичета в ръцете.
... И те дойдоха! В ранна топла пролет
почукаха на дървената стряха.
До тях растяха прелестни кокичета,
които искаха да видят дядо, баба....
Но нас ни нямаше – отдавна отлетели.
Не изтърпяхме зимата да свърши.
Заминахме със птиците. Къде ли?
Не знаем. Ала няма да се върнем.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Горяна Панайотова Всички права запазени
