Суетня по цели всевъзможни,
  надпревара луда, дълъг път.
  Заобиколен от себеподобни,
  гледаш да намериш своя кът.

  Мечтаеш си и тичаш някъде напред,
  а всъщност времето така изтича.
  Като пионки ни редиш, Животе, в ред,
  който сам, без нас си го измислил.

  А накрая ти омръзваме и ни предаваш
  на твоята посестрима в тъмата.
  "На друг дошъл е ред" - така се извиняваш
  и безцеремонно затръшваш ни вратата.

  Не ти се сърдя, харесвам те дори, но ти
  не ме упреквай, че понявга негодувам!
  Харесвам те, но знам, че си с предел, уви, 
  и трудно е да си представя с теб да се сбогувам!

  Но когато дойде време
  за глътка въздух да пълзя,
  не пречи ми, дявол да те вземе,
  стори ми път от теб да изхвърча!

  Да се измъкна от твоята прегръдка,
  докато мога сам да го реша!
  Остави ме със достойнство да си тръгна
  спокоен, че вече нищо не дължа!

  Това, Животе, бих поискал
  от Теб, когато дойде ми деня,
  човешки си живях и бяхме близки,
  и нека с теб човешки се простя!

  Не знам от пътя колко ми остава,
  това решаваш си го Ти, но запомни това -
  когато се разлюбят дух, сърце и тяло,
  не ме задържай, стори ми път да си вървя!