Тъй мека планина, като жена,
полегнала на припек сред полето.
Отпуснала зелени рамена,
докоснала с нозете си морето.
Косите и от дъбове и бук
разливат се по пищната и пазва.
Напролет раззвънява я капчук.
Наесен вятър приказки разказва.
През зимата е бяла като пух.
А лете е прохладна и омайна.
Тя пази непокорния си дух
и някаква необяснима тайна.
Над гъвкавия и и сочен стан,
прелитат пеперуди. Пеят птици
и Ропотамо и тъче колан,
а пък Велека ниже огърлица.
Тъй мека планина, като жена,
загадъчна и древна, и красива.
Посрещна ме с покой и тишина
и ме изпрати мъничко по-жива.
Писано е в събота, на коляно, на гърба на сметка за ток. Без претенции.
Просто импулс.
© Валентина Шейтанова Todos los derechos reservados
Аз смятах, че съм написал едни от най-хубавите стихове за Странджа. Например:
"...Странджа, моя планина рождена -
като тебе на земята нема!
.....
В ранна пролет - къдраво зелена,
в знойно лято - в слънце потопена,
в ранна есен - жълта и червена,
в късна есен - тъжна, състарена,
в снежна зима - бяла, осребрена -
от зори до залез да те гледам,
няма, Странджа, да ти се нагледам!..."
А ти - от раз да я опишеш още по-хубаво!
Възхищавам ти се и те обичам!