Странджа
Тъй мека планина, като жена,
полегнала на припек сред полето.
Отпуснала зелени рамена,
докоснала с нозете си морето.
Косите и от дъбове и бук
разливат се по пищната и пазва.
Напролет раззвънява я капчук.
Наесен вятър приказки разказва.
През зимата е бяла като пух.
А лете е прохладна и омайна.
Тя пази непокорния си дух
и някаква необяснима тайна.
Над гъвкавия и и сочен стан,
прелитат пеперуди. Пеят птици
и Ропотамо и тъче колан,
а пък Велека ниже огърлица.
Тъй мека планина, като жена,
загадъчна и древна, и красива.
Посрещна ме с покой и тишина
и ме изпрати мъничко по-жива.
Писано е в събота, на коляно, на гърба на сметка за ток. Без претенции.
Просто импулс.
© Валентина Шейтанова All rights reserved.
