Светлина в мрака

Зимна нощ... Снежна виелица вилнее - не сняг, а бели ножове се сипят. 

Улиците са празни, а светлина - няма...

Надникнах аз през дебелото стъкло 

и като мравка сред глутница гладни вълци почувствах се. Нощта ме внезапно погълна...

Мракът зачерни погледа ми... сърцето просто спря... Кожата ми пребледня и придоби вид на стара кукла, отдавна изоставена в някое прашно мазе. Крайниците ми сякаш се отделиха от тялото, като че под острието на средновековна брадва са били подложени.

Ушите ми приглъхнаха, но шумът на яростно засилилият се вече сняг все още кънтеше в отдавна чуждата ми глава. 

Изведнъж нещо се промени... 

Внезапен лъч светлина прониза черните ми очи и те светнаха. Усетих топлината на ярка звезда върху кожата си и сърцето ми отново започна да тупти. 

В далечината се открои силует на изтънчена фигура - блестеше... 

За миг, суровата зимна нощ се превърна в умайна лятна сутрин. 

Присвих очи и се загледах директно в нея. 

Красотата ѝ бе толкова неземна, че дори вятърът не посмя да я засрещне.

Дълги, като от злато направени, къдрици 

се спускаха надолу като кадифена завеса

по детайлно обрисуваното ѝ тяло.

С всяка нейна крачка, светът ставаше по-тих, атмосферата ѝ бе подчинена. 

Очите ѝ - снежнолазурни, сякаш отразяваха зимната картина като свой спомен. 

Не просто сияеха, а говореха.

Все така неподвижен си стоях аз, не смеех да помръдна. Всичко това, което бях изгубил преди минута, вече бе се върнало, но различно...

Сякаш всичко мое сега принадлежеше на неземната девойка. Нямах контрол над себе си.

Но изпитах спокойствие... Душата ми бе в абсолютна хармония. Възхищавах се с усмивка!

Не след дълго, отново настъпи смразяващ мрак, стъкленият параван, през който наблюдавах неземната девойка, започна да се пропуква заради силната снежна буря вилнееща от другата му страна. 

Тялото ми отново се върна в старата си форма, отново бях никой.

А неизвестната девойка? Тя беше всичко и нищо...