Ден и нощ, заспивам и се будя,
а в съня ми - падаща звезда
оставя диря в мене светла.
А дали е ангел? Все се чудя.
Идва бързо, бързо си отива,
едва за миг я зървам всеки път,
искрата й запалва мойта гръд,
а понякога дори се спира.
Лебед бял понякога долита
и към мене нежен взор отправя.
Всяко дело искам да оставя,
душа ми в него веч да скита.
Ярко слънце в очи му грее,
както въглен тлее в мойта гръд
и яростно изгаря всяка плът,
а сърце ми нежна песен пее.
Не искам да се будя щом заспя,
в страх минава целият ми ден,
че следващият сън ще е студен,
но с надежда чакам вечерта.
А ако настъпи нощ, когато
звездата ме подмине в съня,
от рай ще се превърне в блато,
а мъката не ще я понеса.
© Nebula Todos los derechos reservados