Ден и нощ, заспивам и се будя,

а в съня ми - падаща звезда

оставя диря в мене светла.

А дали е ангел? Все се чудя.

Идва бързо, бързо си отива,

едва за миг я зървам всеки път,

искрата й запалва мойта гръд,

а понякога дори се спира.

Лебед бял понякога долита

и към мене нежен взор отправя.

Всяко дело искам да оставя,

душа ми в него веч да скита.

Ярко слънце в очи му грее,

както въглен тлее в мойта гръд

и яростно изгаря всяка плът,

а сърце ми нежна песен пее.

Не искам да се будя щом заспя,

в страх минава целият ми ден,

че следващият сън ще е студен,

но с надежда чакам вечерта.

А ако настъпи нощ, когато

звездата ме подмине в съня,

от рай ще се превърне в блато,

а мъката не ще я понеса.